Да имаш леля със собствен бизнес в Испания и да откажеш заплата от 2 000 евро на месец – това е част от личната история на Николай Николов от врачанското село Търнава.
 
 
По улиците на селото се редят къщи със залостени порти и тъмни прозорци. Тук-там стените не издържат на раздялата със стопаните си и рухват. Независимо от това, за своето село местните казват, че е живо, има деца, има училище, има и поминък в селското стопанство.
 
Николай Николов се занимава с животновъдство от 2011 г. Преди това баща му отглеждал животни, но получил инсулт. Синът останал верен на малкото стопанство на татко му.
 
„През 2011-а ни накараха да се изнесем от селото и закупих ферма също в Търнава. Преди това работех като горски, но при съкращения в системата ни съкратиха с много други колеги. Затова реших да продължа да се занимавам с животновъдство“, споделя Николай.
 
Отглежда крави от порода черно-шарена. Заедно с телетата неговите животни са 67. Фермерът е един от потърпевшите от промяната в Наредба № 3, която премахна категорията „крави с бозаещи телета“. Това го лишава от субсидии.
 
„Кравите ми преди бяха с бозаещи телета. Но от миналата година ги прехвърлиха в млечно направление и не получих субсидии. Прехвърлиха ги служебно, даже без да ме питат. Тази година започнах да правя нов пункт и всичко необходимо, за да се регистрирам като млекопроизводител. Почти съм изградил всичко“, разказва стопанинът.
 
 
В момента се регистрира за добив на мляко. И пуска телетата да бозаят, както преди. През тази година е купи вана, направил е пункт за събиране на млякото, преминал е обучение. Успява за всичко да намери време.
 
„Сутрин ставам в пет и половина. Идвам на фермата и започвам да пускам телетата да бозаят. След това - на паша. През деня ходя, кося люцерна. Цял ден не се спирам. Вечер по същия начин ги прибираме към шест и половина. Започваме да поим телетата. После към девет и половина – десет се прибирам“, обяснява Николай.
 
Помагат му най-близките хора – майка му и вуйчо му. Веселина, жената до него, е шивачка в Бяла Слатина. И тя всяка вечер е във фермата, заедно с 8-годишната им дъщеря Николета. Детето е влюбено в животните. Преди време поискало от баща си кон. Таткото приел желанието на щерката напълно сериозно и отговорно. В момента по всички правила на изкуството отглежда и три коня.
 
Хората в животновъдството вече са свикнали, че трябва да разчитат само на себе си. Често безработните по селата не искат трудови договори, за да не се лишат от помощите, от социалните плащания.
 
 
„По принцип избягвам да наемам хора. Взимал съм работници от селото, но не искат да работят. Или ако работят, не искат да са на заплата, на осигуровки. А, както знаете, всички подаваме данъчни декларации. Как да докажем разходите?“, описва реалностите Николай.
 
През годините много местни хора от различни възрасти са заминали да търсят по-добър живот в чужбина. 
 
„Имам леля в Испания. Предлагала ми е многократно да замина. Условията, за които ми е казала, че са там, са хиляда пъти по-добри от българските. Семейството на леля ми реши да развива там бизнес и държавата й помага. Предлагала ми е да замина и да се занимавам пак с животновъдство. Каза, че заплатата там е около 2000 евро на месец. И си знаеш работното време. Отиваш в осем и си тръгваш в пет – на редовна работа, с осигуровки, с всичко. Ние такива доходи в България просто не можем да достигнем“, отчита стопанинът.
 
Признава, че не е сигурен дали е взел правилното решение, когато е отказал на леля си. Мисли за семейството си, за дъщерята, за бъдещето.
 
„Има желание детето, но като виждам, че в България нещата вървят на зле, няма смисъл. Не знам. Просто не знам“, казва той.
През последните седмици той е в непрестанно ходене по мъките, за да изпълни всички изисквания за регистрацията си по член 137 от Закона за ветеринарно-медицинската дейност. 
 
„Много работи може да се подобрят от държавата, да се улеснят нещата. Ето сега, като се занимавам с регистрацията по 137. Ние имаме ток, вода, всичко имаме. Обаче не можем да направим договор, защото взимаме тока от кооперацията, която си има техен трафопост. Дават ни ток, вода, всичко, плащаме си, но не искат договор и ние не можем да изпълним изискванията на държавата“, описва положението Николай.
 
Според него е напълно логично най-сетне да се направи и промяна в Наредба № 3, така че бозаещите телета, които се отглеждат като месодайни животни, да се върнат в нея, а стопаните да получават полагащите им се субсидии. 
 
Фермата на Николов е една от много в Северозапада, където силно се усеща липсата на пасища. 
 
„Тук, където се намираме в момента, са бивши лозя. Не знаем докога ще бъдат пасища, защото земите са частна собственост и всеки момент може да се разработят. Тогава вече няма да има къде да пасем. Казаха ни, че по закон държавата е длъжна да ни даде пасища, длъжна е да ни даде земи, като няма пасища, ние да ги обработваме и да си изхранваме животните. До ден-днешен, когато попитаме за пасища, просто биваме отрязани. Няма или ще ви дадем на 50 км. На 50 км е ясно, че няма как да ги закараме“, казва животновъдът.
 
Не може да се начуди специалистите по институции, които са компетентни хора, защо не разбират тези очевидни неща, защо не искат да съдействат на реалните фермери.
 
 
„Обръщал съм се към Областната служба „Земеделие и гори“. Попитал съм ги, те ме препращат в общината. В общината питам. „Нямаме свободни пасища!“ – и така. И си прехвърлят топката един на друг“, споделя горчив опит Николай.
 
Решението, според него, е съвсем достъпно: наистина всички пасища, които са близо до населените места, да бъдат раздадени на реалните животновъди в селата. Вместо това сега се сменят статути на площи – от пасища и ливади стават обработваеми земи и за животните няма място. 
 
„През февруари тази година, след като ни бяха отказани субсидии, с част от колегите създадохме „Сдружение на животновъдите в България 2018“, което да защитава нашите интереси. Тичаме по консултативни съвети и се борим да направим нещо. Обаче от отсрещната страна няма разбиране. Просто няма разбиране. Прехвърлят си топката един на друг и това е“, констатира стопанинът.
 
Фермата му е на лизинг, още го изплаща. Преди години опитал да получи държавна субсидия за обекта, но без успех.
„Питах, за да кандидатствам по проект в Общинската служба „Земеделие“. Казаха, че няма смисъл. Така ми беше отговорено: „Няма смисъл“, разочарован е Николай.
 
По онова време единствено от една банка му подали ръка, като му помогнали да вземе старата селска ферма на лизинг. Сега му остава само още една година, за да я изплати и да стане негова собственост. Мечтае си дотогава да са изчезнали съмненията му дали е взел правилното решение да остане в България.