Колко труден и трънлив може да е пътят на един малък оранжериен производител? Този път Фермер.БГ е на гости на Филип Петров, оранжериен производител от село Крушево, Карнобатско. Фермерът се грижи за 5 дка оранжерия, отглежда домат, краставици и пипер. Заедно с това Филип Петров се обработва и 50 дка със зърнени култури.
 
 
Затова какво е да си малък оранжериен производител в България, за субсидиите и трудностите, разказва от първо лице.
 
Първи стъпки в земеделието 
 
„Със съпругата ми обичаме да създаваме нещо, както и най-вече спокойствието, затова решихме да се занимаваме със земеделие. Другото е, че сме си сами шефове. Около 17 години се занимавам със земеделие“. 
 
Преди всички декари са били засадени със зеленчуци, идва обаче проблемът с прибирането на реколтата.
 
„Главно работната ръка, ниските изкупни цени, това е проблемът. Малко по малко потъва човек, фалираш. Освен това производството навън е много трудно. Има много болести, много пръскаш, не можеш да покриеш разходите. Фактът, че няма работници и затова решихме само с оранжериите да си останем – малко по-концентрирано и по-малко декари. По-безопасно е“.
 
 
Остава въпросът дори и сега как земеделецът ще се справи с откриването на работници, които да приберат реколтата му.
 
„Засега не можем да се справим. Това, което виждате всичкото се работи от нас. Няма работна ръка и не виждам откъде ще намерим. От 1-2 години започна да намалява работната ръка. Преди време имаше доста хора, можеше да се наемат. В момента има някакви хора, които не си струва да ги вземам. Ще ми направят повече беля, отколкото да ми свършат някаква работа“.
 
Обезлюдяването на селата Филип си обяснява с факта, че няма пари. Въпреки че работим за насърчаване именно на тези райони, чрез национални подпомагания и чрез Програмата за развитие на селските райони (ПРСР), хората  липсват.
 
„Кой луд ще остане тук? Ние можем да им дадем максимум 1000 лв. Никой човек няма да дойде и да работи тук, а ще предпочете да отиде навън. Ние не стимулираме по никакъв начин работниците, за да останат тук“.  
 
Стимулирането обаче не трябва да е едностранен процес.
 
„Мисля, че държавата трябва да предприеме някакъв контрол, защото не виждам как ние можем. Изкупните цени на борсите – не виждам никаква промяна. Както съм продавал преди 17 г., така продавам и сега. Само, че тогава горивото беше 1 лв., торовете, препаратите, семената бяха много по-евтини. Всичко до там води. Ние даваме твърде много пари за самото производство и за нас остава една малка част, която трябва да разпределим и за работна ръка, и за нас. Ние не можем да ги дадем тези пари, те няма откъде да дойдат. Самият отрасъл е много зле, просто парите не отиват при когото трябва“.
 
 
Феодализмът в селските райони
 
„Аз гледам, че във всяко село има по един голям производител. И тук си имаме, разбира се. Имаме си един зърнопроизводител. Просто той си работи по-спокойно. Голямо количество земя обработва. След като се развива, предполагам, че и субсидиите им помагат, а тези помощи, които се дават за зеленчукопроизводството са много ниски.
 
Миналата година за обвързана подкрепа за зеленчуците, оранжерийно производство, имаше критерии за произведена и реализирана стока. Мисля, че около 7 т. беше за краставици. Получихме около 900 лв./дка. Тази година ги изчислиха по някакъв начин, но субсидираха върху средния добив за декар краставици. Той е 32 т. За това количество дадоха 1600 лв“.
 
Според Филип адекватното субсидиране на сектора би гарантирало сигурност на фермерите – нещо, което в момента липсва.
 
„Откакто започнаха да ни дават субсидии, започнахме да вземаме кредити и те стават по-големи. Ние потъваме, защото не вадим наши пари, а вземаме от някого. Накрая тези пари, които трябва да върнем са повече, отколкото сме взели и нашата печалба отива там“.
 
По думите му едни преференциални условия и гратисни периоди за земеделски кредити биха били от полза на много фермери.
 
Реализацията
И той, както и много други фермери реализира произведените количества по борсите.
 
„Това, което последно разбрах, такива като мен, които неотопляват оранжерии, не могат да берат домати. В момента се продава полски домат на 1,60 лв./кг (бел. ред цена към 1 юни 2018 г.), който е доста конкурентен, спрямо нашите домати, защото качествата му са много по-добри. Щом в момента е на 1,60 лв. и то на бургаската борса, предполагам в Пловдив ще е на 1,20 лв./кг. Това е твърде ниска цена. Нашите производители, които отопляват не знам как издържат на тези цени, защото имат още един разход – гориво.
 
Краставицата и тя стремително взе да пада. В момента е около 1,20-1,30 лв./кг на бургаската борса (бел. ред цена към 1 юни 2018 г.). Щом пада, това значи, че и още малко ще падне. Миналата година продавахме на 0,50-0,60 лв./кг и то когато бяхме в масово бране“.
 
 
По сметките на Филип, един производител, със стопанство като неговото - който неотоплява, трябва да не взема под 1 лв./кг продукция, за да бъде рентабилно неговото производство.
 
„Ако през годината се задържи цена 1 лв./кг за краставиците ще е добре. Лошото е, че в момента по мои лични наблюдения, на бургаската борса краставиците са 1,30 лв./кг , а на централния пазар са 3,50 лв./кг. И така хората остават с впечатлението, че земеделците ги получават тези пари, но не е така“.
 
Оранжерията
 
„От тази година инсталирам мъглообразователи. С тяхна помощ ще пръскам. Мисля да ги усложня, ще сложим някои контролери, за да може да използваме мъглата и срещу слана – да се включва и изключва на определено време. Аз ще го контролирам, с програматори, с клапани. По принцип аз си ги правя тези неща, аз си ги измислям“.
 
Фермерът напоява с капково напояване, а разсадът си прави сам. Не застрахова продукцията си, въпреки че обмисля вариант от следващата година. Това, което го притеснява обаче е фактът, че застраховката покрива щети от градушка, а в Карнобатско, често зеленчуците боледуват от вируси, които трудно се лекуват.
 
 
Нуждата от промяна в българското земеделие
 
„В българското земеделие, според мен, трябва да се направи някакво преструктуриране. Не може да даваме по 4-5 млн. обвързана подкрепа за зеленчуци, а в същото време да даваме 80-90 млн. за необвързана подкрепа. И в крайна сметка тези пари не отиват при реалните производители. Това са много ниски стойности – 4 млн. Аз, за да покрия този парник, трябва да дам 600-700 лв. за найлон. Не знам как може със субсидия от 800 лв. да покрия разходите си. Найлонът ми споменах колко е, капковото напояване имаме, мулч имаме, много неща. За в момента имаме 5 дка. оранжерия и сме около 10 хил. лв. вложили в семена, торове, препарати и консумативи. Тепърва имаме още много разходи, а рисковете са големи“.
 
Според него успешен агробизнес в България се прави единствено с много работа, труд, но и с късмет.
 
„Трудно се прави. Аз по принцип като съм почнал да се занимавам със земеделие, съм започнал от нулата, единствено четири ръце и амбиции имах. Започнахме със земя, купихме машини, заедно с моята съпруга. Кандидатствахме по 4.1, но се оказа, че не сме приоритетен сектор, въпреки че бяхме. Проектът ни беше за трактор, за да можем да обработваме това, което работим, но точките не ни достигнаха. Аз лично познавам много хора, които са големи зърнопроизводители, които същата година засяха пипер, биолимец, за да могат да източат субсидията. Поне от хората, които аз познавам, земеделец от моя ранг, който да е одобрен по проект, не познавам. Тези, които реално се занимават с това, не успяват“.
 
 
Това е първият и последен път, в който Филип се решава да участва по проект.
 
„Абсурд, няма да кандидатствам повече. Те имат един куп изисквания, аз нямам време да се занимавам с това. Трябваше да платя един проект. Дадох 2 000 лв. на вятъра и нищо не се случи. Нямам никакво намерение да се занимавам с това. Реших и изтеглих кредит, аз също си помогнах малко. Купих си трактор, не е John Deere, но пак ми върши работа“.
 
Така с усмивка и сякаш на шега, Филип приема и се справя с всички лоши моменти. Не се отказва и няма намерението да спре да се занимава със земеделие. Той лесно може да бъде и определен като „онези лудите“ от началото на разговора ни с него, но не тези, които си тръгват, а тези, които остават - защото връзката със земята е по-силна от всичко.
 
„Просто ни харесва да правим това – да произвеждаме зеленчуци“.