Субсидирането на селското стопанство често е повод за спор в рамките на Световната търговска организация и една от водещите пречки за по-бърза либерализация на търговията в глобален мащаб, се казва в материал, публикуван от фондация ИнтелиАгро, базиран на данните от доклада на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (OECD) за публичните политики в сектора за 2017 г.
 
 
Наливането на публични ресурси в сектора нарушава равния старт между конкурентите, а в същото време практически субсидира потребителя в една страна с парите на данъкоплатеца в друга. В контекста на дебата за бъдещето на Общата селскостопанска политика (ОСП), основен довод срещу ограничаването на публичната подкрепа е съществуването на солидна такава в трети страни. В тази връзка е интересно да проследим къде се намира Общността на „световната карта на субсидиите“. 
 
Според доклада на OECD средният размер на общата публична подкрепа за сектора в Европейския съюз (EС) за периода 2014-16 г. е близо 116 млрд. щатски долара годишно. Това е наполовина на сумата, която се заделя в Китай, но повече от тази в САЩ – 88 млрд. долара. Следват Япония и Индонезия, а далеч назад остават Република Корея, Турция, Русия и Бразилия.
 
Абсолютните стойности на изразходените за селско стопанство средства обаче не казват много и за да направим адекватно сравнение между нивото на субсидиране в отделните страни е необходимо да го разгледаме на фона на размера на сектора във всяка една от тях, пишат анализаторите от ИнтелиАгро. 
 
 
 
Предвид природните условия, не е изненада, че сред обхванатите в изследването страни, четирите с най-високо съотношение на публичната подкрепа към брутната добавена стойност (БСД), създавана в сектора, са Швейцария, Япония, Корея и Норвегия. Веднага след тях, обаче, се нарежда ЕС, където субсидирането се равнява на над 40 процента от БДС – най-висок показател сред всички водещи производители на селскостопанска продукция в света.
 
Малко по-нисък е този дял в САЩ – 37 на сто. Положително все пак за Общността е, че за разлика от Щатите, ролята на публичната подкрепа за сектора намалява с повече от една четвърт за последните 20 години. Макар абсолютният размер на общата подкрепа в Китай да е най-висок - 255 млрд. долара годишно, относителният ѝ дял все още се равнява на около 26% от БДС.
 
Въпреки това, тенденцията в един от ключовите глобални производители и вносители на селскостопанска продукция е притеснителна. Това е една от малкото страни, където ролята на субсидирането расте и то със забележителни темпове – делът му в БДС се увеличава 3,5 пъти за последните 20 години.
 
На другия полюс са страни като Нова Зеландия, Австралия, Украйна и Бразилия (въпреки повишеното субсидиране през последните години). Още през 80-те години на ХХ век Нова Зеландия прекратява всякакви директни плащания към стопаните в страната и отделя само символична сума за определени публични услуги. Път, по който от няколко години върви и Австралия.
 
Положителна е тенденцията ролята на публичните средства в селското стопанство да намалява като цяло за страните-членки на OECD – от 60% от БДС през 1995-97 г. до 39% за периода 2014-16 г. Понижение на показателя има в 12 от общо 25 страни в обхвата на изследването, докато той расте в 9.
 
Картината за ЕС що се отнася до зависимост на стопанствата от субсидии също далеч не изглежда розова. Около 20% от общите им приходи се формират от директни трансфери на средства по линия на публични политики в сектора – най-висок дял сред всички водещи конкуренти в глобален мащаб.
 
Показателят е двойно по-висок от този в САЩ, където значително по-голяма част от бюджета за земеделие се насочва към социални програми за храни, а не директно към фермите. Пазарната ориентация на стопаните на Стария континент е в пъти по-ниска от тази не само в Нова Зеландия и Австралия, но и в Украйна, Бразилия, Канада и др.
 
Все пак е важно да се отбележи, че преди 20 години субсидиите са били доста по-голяма част от приходите на фермерите в Общността – над една трета. И тук глобалната тенденция е за все по-голяма роля на пазарните приходи в стопанствата, за сметка на публичната подкрепа. Отново най-ярко на това контрастира Китай, където делът на субсидиите във входящия паричен поток на фермерите нараства, макар и от ниска база, пет пъти в последните две десетилетия.
 
 
Въпреки ниската си степен на субсидиране, селското стопанство се утвърждава като структуроопределящ сектор в износа на редица страни – Нова Зеландия (64% от общия износ), Бразилия (39%), Украйна (38%), Австралия (18%), Чили (18%), Канада (12%) и др.
 
 
Интересна е не само съпоставката между степента на субсидиране между отделните страни, но и тази между различните селскостопански суровини. Най-зависими от субсидии са ориза (специфично насочената публична подкрепа е над една трета от общия приход на стопанствата от културата), памука (30%) и захарта (24%). Между другото и трите не са сред структуроопределящите в европейското земеделие и потребителите в Общността са по-скоро косвени бенефициенти на публични средства от трети страни.
 
Сред произвежданите почти изцяло на пазарен принцип попадат и такива, които са важни и за българското селско стопанство – слънчоглед, ечемик, яйца. За 15 години впечатляващ е пътят на либерализация в пазара на млякото – от близо 40% дял на субсидиите в приходите на млечните стопанства до около 15% за периода 2014-16 г. Свиване ролята на специфичното подпомагане се наблюдава при почти всички суровини в обхвата на анализа, а средната стойност на показателя намалява с 5 процентни пункта до 10%.
 
Дефицитът на рапица в последните години, породен от промяната на регулациите при горивата, води до значително по-високи стимули за отглеждането ѝ. Делът на специфичните субсидии в общите приходи на стопанствата от нея расте седем пъти от началото на века досега.
 
 
Данните на OECD разкриват несъстоятелността на поне три мита, които от години циркулират, когато стане въпрос за реформа на ОСП и либерализиране на търговията с трети страни:
 
- Селското стопанство извън ЕС е значително по-субсидирано
- Намаляването и дори пълното елиминиране на директните трансфери към фермерите ще се окаже пагубно за конкурентоспособността на глобалния пазар
- Селскостопанската продукция от трети страни е с дъмпингови цени поради субсидирането и затова продължаването на ограниченията в търговията с тях е наложително.