Проф. д-р Пламена Йовчевска е специалист по полтическа икономия, макроикономика и икономическа социология. Работи за българското селско стопанство от 1977 г. Сега е зам.-директор на Института по аграрна икономика към Селскостопанската академия и е преподавател в Нов български университет.
 
 
- Как виждате българското селско стопанство след 10 години?
- Ще бъде в по-добра кондиция. По-рано съм казвала, че част от проблемите ни са привнесени. Част от проблемите ни ще бъдат и отнесени от европейската политика, защото тя става все по-социална. Тя все повече говори за добавяне на стойност и за това как селските региони трябва да оживеят със запазване на малките и средни селскостопански производители. Трябва да намалим този ужасен демографски натиск, защото това обезлюдяване трябва по някакъв начин да бъде редуцирано. 
 
Да се върнем назад във времето. Нашите най-добри земеделци са отивали и са обучавали Европа на земеделие. А сега нашите хора отиват немили-недраги, за да бъдат работната ръка и да допълват това, което местният жител не иска да прави. Част от тези българи се връщат и вече носят друга култура, тя е попила в тях. Порядките от една организирана държава, които те са харесали, ги пренасят и при нас.
 
Аз поне познавам няколко човека, които се връщат по родните си места. Слава богу, не са продали земите на дедите си и сега правят тези стопанства. Доколкото се обръщат за консултации, винаги им казвам: опитайте се да се сдружите, опитайте се да се обедините, опитайте се да използвате всички възможности и да привнасяте вашия ентусиазъм. Защото българската продукция наистина е уникална. За нейните качества винаги съм казвала, че те са елемент от конкурентоспособността. Защото конкурентоспособността не е само колко струва единица продукт – това вече леко клони към анахронизъм.
 
- Защо избрахте кариерното Ви развитие да бъде именно в този сектор?
- Той ме избра. Както мъдрите хора казват, нищо на този свят не е случайно. Съдбата ме припозна като човек с достатъчно обич в сърцето и в душата към селското стопанство. Наистина, наследена е от семейството, тъй като баща ми беше професор по растениевъдство. За да няма обвинения, че съм дъщеричката на баща си, аз започнах да следвам икономика. Съдбата сякаш ме изпита колко обичам селското стопанство.
 
От позицията на макроикономиката и икономическата социология започнах работа в Института по фуражите в Плевен. Там се чувствах комфортно с натрупаното знание и поради факта, че имаше добра икономическа секция. Вече имах семейство и дете, когато си намерих в „Държавен вестник“ една свободна докторантура и станах докторант на Института по аграрна икономика (ИАИ) с един уникален научен ръководител.
 
Защитих по темата „Икономическа ефективност на царевичното производство“.  От 1980 г., когато започнах докторската си разработка, се считам за пълноправен член на този научен колектив. Това са щастливи моменти, когато човек почти денонощно е обладан от някаква идея, която е съпътствана от много четене и писане. Смятам, че съм от четящите хора. И смятам, че мишката няма да изяде книжката. Защото в старите фондове особено аз пращам нашите млади докторанти и моите студенти от Нов български университет, защото ИАИ води една съвместна магистърска програма, да четат и те са много благодарни.
 
Нашето поколение имаше късмета да живее в едно по-успоредено време. Сега времето е изключително динамично с ежедневни протуберанси. За поминъка хората трябва да работят на няколко места. Тези млади хора, които отделят ресурс за наука, трябва да бъдат много поощрявани и закриляни. Те трябва да чувстват, че не са сами. И трябва да знаят, че не всичко е „цък на интернета“. Аз самата в старите фондове на библиотеките съм намирала изключително много ценни книги.
 
Например, нашият институт, който е на 83 години, е имал за пръв свой директор един изключителен ерудит – проф. Янаки Моллов. Той е бил и министър на земеделието, той е създал и нашия институт. Често пращам младите колеги да четат неговото творчество. Част от неговите проучвания са като настолна книга и до ден-днешен. Който работи в селското стопанство, трябва да е посветен, с много знания в себе си, за да може да го прилага. Не само да остава в книжките, но да стига до производителя. Защото в днешното интернет общество нашите производители искат това и ние им го дължим. И смятам, че ще им се издължим.
 
- Кое Ви амбицира?
- Амбицията ми идва от това, че аз познавам достатъчно добре световния изследователски процес, в частност и изследователския процес в Централна  Европа. В едни далечни години, когато бях в гимназията, бях обучавана от екип французи, те масово идваха да преподават.
 
Аз съм родена в Стара Загора и във Френската езикова гимназия в периода 1968-1973 г. всички преподаватели бяха французи. Само по математика и по литература бяха българи. Французите ни научиха на мотивация. И аз смятам, че когато имаш цел и чувстваш достатъчно ресурс в себе си, за да постигнеш тази цел, всичко друго са детайли. Това ме мотивира.
 
- Как подбирате хората, с които работите?
- Различно. Аз съм на терена на изследователския процес от 1977 г. Понякога нуждата те кара да работиш с напълно непознати хора, в наше време дори и дистанционно. Имала съм случаи да се видим за първи път очи в очи на конференция, като преди това не сме си показвали и снимките дори. Интуитивно е. Обединяват ни темите, проблемите. Съюзява ни знанието. Мисля, че основата е експертизата. Това се отнася за всички, не само за селското стопанство. Не бива да загърбваме експертността.
 
Знанието трябва да е водещото. Оттам насетне се подреждат всички останали елементи на социалния живот. Защото сега сме в едно динамично интернет общество. В една отворена среда, в която по най-добрия начин трябва да извадим позитивите на България, позитивите на селското стопанство, а те са много. Считам, че има изключително много самоотвержени хора, които работят в тази насока.
 
Днешният ден не е само усвояване на субсидии. Да, за някои субсидиите са бизнес. Но за други, които са там и тихо-кротко работят, селското стопанство е призвание, както и за нас, учените, изследователският процес е призвание.
 
- Кои са най-ценните уроци, които научихте от практиката? 
- Когато в екипа с колегите от Института за изучаване на обществото и знанието стъпихме в рамките на емпиричното социологическо изследване в село Крупник, Благоевградско. Това изследване беше по всички правила на научния канон – не питаме за имена и координати на хората, за да се запази чистотата на информацията и да няма подвеждане.
 
Имах късмет, че още на първата точка имаше човек, който беше изключително симпатичен. Погледна ме в очите и каза: „Имам ти пълно доверие. Ти не си данъчна. Не ти искам легитимацията, гледам те в очите и ти вярвам.“ Този човек ми каза, че няма да продаде земите на дедите си. Разказа ми какво е запомнил от баба си и дядо си, от баща си и майка си. На коя земя какво сеитбообръщание трябва да се прилага, за да се запази качеството на земята. Това за мене беше много окриляващо. Защото на терен ние имаме много мотивирани хора, които са такъв генотип – български, с обич към земята.
 
Това го няма никъде. На една конференция представих такава информация и залата се взриви. Става дума, че ЕК съобщава за куриозни проекти. В графата „Куриози“ беше попаднал един случай как са дадени десетки хиляди за обучаване на фермери как да се държат с кравите си. Това е нонсенс за нашия човек. Българинът си обича животинката, българинът си обича растенията. Този човек от Крупник ми каза: аз сутрин се събуждам и отивам на нивата да видя колко ми е пораснало растението. Тази обич е наистина един безценен капитал. И е в основата на всякакви иновативни модели и в основата на конкурентоспособността на отрасъла.
 
- Как се прави успешен агробизнес в България?
- Много трудно, защото е бизнес. Защото пазарът е отворен. Защото отвсякъде сме заобиколени от държави, които си субсидират производството и защото тези сравнителни предимства, които България притежава за производство на плодове, зеленчуци, уникални животни имаме – автохтонни породи. Те някакси останаха в миманса.
 
Ние, като изследователски екип, изпълнихме една задача на Министерството на земеделието, храните и горите (МЗХГ) и направихме анализ на т.нар. уязвими сектори. Това целево подпомагане сега, екип от нашия институт беше в основата на изграждането на тази подкрепа. Защото наистина на нас ни липса малко връзката производител - потребител.
 
У нас тези къси вериги на доставка не работят достатъчно добре. Тези фермерски пазари са палеативни форми. Достатъчно години съм потребявала продукция от фермерски пазари в Централна Европа и знам как стои там този процес. Но ние сме тук, на Балканите, и нещата са такива, каквито са. По време на изследвания сме питали и производителите, и потребителите – бихте ли искали директния контакт. "Да", отговарят 8 от десет запитани в градовете и 7 от десет запитани производители на земеделска продукция.
 
Осем от десет искат да си купят директно от производителя. Ако си спомняте, имаше по едно време хора, които продаваха от един багажници в София. Колко коли се конфискуваха тогава? Казват: идете на пазарите. Защо да ходи на Женския пазар този производител? При добро сътрудничество с областните служби и кметовете може да се направи по най-добрия начин. Преди време трябваше да съпроводя колеги от аграрния институт във Варшава на посещение в наши ферми. Тази задача ме запозна с едни прекрасни жени от Областната служба Бургас, които на по-късен етап успяха да направят с помощта на бургаския кмет фермерски пазар. Усещам, че бавно, но сигурно тази идея  се разширява и разпространява. И това ще стане.