Сладкодумен човек е Габриел Димитров. Като заговори, околните се захласват. И хората, и кравите. Ако във врачанското село Попица имаше Ганкино кафене, всички вътре щяха да са много доволни, че имат до себе си такъв умен и начетен човек, и с добра душа. 
 
 
Село Попица, разбира се, си има кафене, но то не е Ганкиното, а Габриел няма много време да бистри политиката на задимено. Когато види проблем, 50-годишният фермер заминава за София, за да търси решение в институциите.
 
Преди това старателно е чел закони, наредби и указания, защото от това в прекия смисъл на думата зависи битието му такова, каквото го иска. А то е да бъде животновъд.
 
„Моето стопанство е много малко. Имах 14 животни, в момента са десет с подрастващи. Започнахме да ги продаваме, за да изхранваме тези, които все още имаме. Не се ли промени нещо в самата политика в тоя сектор, предполагам, че много хора ще постъпят, като мен и ще намаляват животните или въобще ще ги ликвидират“, разказва Габриел Димитров.
 
 
 
Желанието му да бъде с кравите в обора – „като деца са“, е нещо толкова лично, че даже жена му трудно го разбира, а синът и дъщерята направо са получили забрана от татко си да припарват до това място. Защото вече няма хляб в тая работа.
 
„Ако имаше някаква печалба – да. Защо не? Един вид семеен бизнес с децата, от това по-добро няма. Но сега - не“, разсъждава бащата. Още ли има хора, които не разбират защо Северозападът се обезлюдява?
 
Габриел е първият във фамилията, който отказва на децата си да продължат старата традиция в рода, въпреки тяхното желание и любопитството им. Решил го е болезнено, но с парите, тоест с безпаричието в животновъдството във Врачанско сега това е положението - безизходица.
 
„Отглеждам малко животни, за да помагам в семейния бизнес. Защото той си е бизнес от поколения в нашето семейство. Отглеждали сме животни винаги. Свързани сме с тях, но поради стечение на обстоятелствата може би ще се наложи да прекратяваме животновъдството. С любезното съдействие на министерството ще ни откажат“, обяснява стопанинът. 
 
Изневиделица миналата година, като мащеха по никое време в дома на Димитрови от министерството нахлува промяна в Наредба № 3/2015. Тя е „за условията и реда за прилагане на схемите за директни плащания“.
 
 
 
Всъщност промяната означава лишаване от финансиране на десетки стопани, които не могат да си осигурят изискваните допълнителни бумаги за производството – бележки за закупен фураж, фактури за продадено мляко. Накратко хартията става по-скъпа от месото и млякото. Тя не се яде, но явно изхранва много народ.
 
„До миналата година  получавахме субсидии на глава животно. Сега с прословутата Наредба 3 не можем да изпълним тези критерии, тъй като не можем да докажем произведеното количество мляко, като продукция. Това ни лишава от допълнителни финансови постъпления, с които да се развиваме и да изхранваме животните“, казва Габриел.
 
Понякога си мисли как ли би се чувствал някой от невидимите автори на тези промени, ако можеше да застане на неговото място. От тъмно до тъмно – в обора при животните.
 
„Сутрин ставам, идвам. Почиствам, храня, доя, подготвям храна за следващия ден и започваш отначало пак – почистване, хранене, доене. Всяко животно си иска своето, трябва да му се обърне внимание. То е като дете.“ Изглежда затова почти непрекъснато се усмихва, даже когато говори за страшни неща. Например за кланицата, където ще се наложи да изпрати кравите и малките им, ако проблемът с отказаните за миналата година субсидии не се реши.
 
Габриел е свикнал сам да си върши работата. Само понякога наема помощник за неща, които сам човек няма как да направи.
 
Съпругата приема тази страст на мъжа си с раздвоение. „Харесва й това, че имаме качествена продукция, защото ние държим на качеството. Но не й харесва, че постоянно ме няма. Ние, животновъдите, лишаваме семействата си от нашето присъствие“, казва Габриел и все се чуди дали си заслужава.
 
Децата вече са големи. Дъщерята е на 30, женена, с две дечица. „Дядо съм вече!“ Синът е на 27, още не е прекрачил прага да се ожени, но животът е пред него.
 
И двамата са завършили техникум, но не работят по специалността си. Занимават се с други неща, които нямат нищо общо с това, за което са учили.
 
„Няма перспектива в животновъдството по селата за младите хора. Понеже аз съм един от младите, въпреки че не съм толкоз млад. Вървим към закриване на стопанствата“, повтаря Габриел.
 
 
 
Странно изглеждат къщите на животновъдите във Врачанския край. Често стопаните не са имали пари да стегнат фасадите на къщите. Но по балконите – ммм, гурме! Висят намотани нанизи суджуци, по-яки от жиците на енергото.
 
Млякото в района го изкупуват няколко фирми. Няма значение кои са те, виновна е системата. Габриел се опитва да издаде фактура за продаденото мляко, те не искат да я приемат. А ако няма фактура, няма и субсидии. 
 
И в двата случая работата е лошо, защото сивата икономика се стоварва с цялата си тежест върху гърба на най-слабите във веригата.
 
Местните хора си задават простия въпрос: как държавата се сети да сложи измервателен уред на всяко кранче по бензиностанциите, а за млякото да не може? Да не би залогът да е по-малък? Ако има кой да провери, печалбите от сивата икономика в млечния сектор може да се окажат дори по-големи от петролните.
 
Фирмите сега купуват кравето мляко в региона по 65-70 стотинки. Добре е, казва Габриел, имаше периоди, когато ни плащаха по 30 стотинки. В градските магазини литърът е поне 1.80 лева.
 
Ако данъчните искат да сложат ред в млекопреработването, лесно може да стане, мисли си животновъдът. Само трябва да сравнят фактурите на входа и на изхода на мандрите. Знае се, че килограм сирене се получава от 7 литра мляко. Килограм кашкавал – от 10 литра. Ако платената суровина не отговаря по количество на произведената продукция, значи това предприятие налива вода в мелницата на сивата икономика.
 
Стопаните обаче няма как да направят тези проверки, за тази цел си има държава.
 
Заради тази кална реалност Габриел вижда бъдещето си без животните, като пенсионер в селското кафене. Тези, които гледа сега, ще се отправят към кланицата. След това някое от тях и до София може да стигне, ако на животновъдите не им издържат нервите и пак излязат на протест.
 
Ако можеше да си поговори с министъра на земеделието, Димитров щеше да му каже: да отиде при производителите, да вникне в проблемите им, да ги попита какво мислят за решенията и чак тогава да спуска наредби.
 
„Защото ние не сме против правилата. Напротив, искаме да ги спазваме. Никой не иска да е в сивата икономика, защото постоянно ще работи на страх. По-добре е да си на светло. Но как да изпълним условията?“, казва животновъдът. 
 
Това му тежи. А не, че повече от десет години не е ходил на почивка, нито че е изоставил хобитата си, защото „животните всеки ден ядат, те не могат да ме чакат“. Миналата година успял два пъти да отиде за риба за по няколко часа и толкова.
 
 
„Много хора живеят в нашия регион от животновъдство. Не са един и двама. По този начин ще се затворят доста малки ферми, ще се напълни Бюрото по труда с безработни. Социални помощи ще взимат, колкото има и каквито има, ако вземат изобщо, и така“, разсъждава Габриел.
 
Но той лично не се отказва лесно. Следващата седмица пак ще ходи до министерството с колеги, за да търсят решения. „То, ако те напусне тая вяра, тая надежда, по-добре да не се захващаш с нищо. Всеки работи с някаква надежда. Надеждата е да си изкараме прехраната. Ако я няма тая надежда, защо да го работя? Кафенето е отворено. Все ще намерим 60 стотинки за едно кафе, колкото струва един литър мляко. И така цял ден - в кафенето“, мисли си той.
 
Засега обаче все още успява да крепи малката си ферма само с вяра, надежда и любов.